Иванка Христова МЕТАФОРИТЕ НА ЕСТЕЛА МАРЕ
Стихотворенията на Е. Маре се отличават с богатството на прежи- вяното и премисленото. Всеки ред е енергия, която избликва и струи много силно и свежо. Всъщност в поезията на Е.
Маре няма нищо осо- бено ефектно. Изказът е много прост и ясен, лексиката най-обикновена, но преносната употреба на думите създава чудната образност на напи- саното. От стиховете струи светлина и топлина, ефирност и изисканост.Темите са най-различни: битови, любовни, социални, непременно водещи до философски обобщения и изводи, които понякога звучат като сентенции.
Поетесата създава метафорите си на основата на някакво, понякога доста неочаквано за читателя, сходство. Метафорите и позволяват чрез една доста кратка форма да представи обемен, съдържателен образ.
При цялото разнообразие от образи невъзможно е да се отдели образ, особено честотен и ярък. При по-внимателно вглеждане все пак ще забележим, че поетесата има известии предпочитания към небес- ните светила (луна, слънце, звезди) и някои природни стихии (дъжд, вятър). Чисто съзерцателни стихове, посветени на тези природни явления, няма. Те са включени в изграждането на психологическата картина в стихотворенията и придават съответно настроение.
Най-често сред посочените природни явления се среща същест- вителното луна. Художествените определения, с които се употребява луната, са емоционално-психологически. Те са представени от прила- гателни и причастия и в тях прозира образът на жена. От една страна, тя е чиста и нежна: неродена (“Болка”), новородена (“Очакване”), крехка (“Сечища”), кротка (“Поискам ли...”), призрачна (“Образ”), безмълвна (“Сънят ми...”), добра (“Сънят ми...”), от друга страна е нещастна: прегърбена (“Хляб”), разлюбена (“Разлюбена луна”). Женското начало се откроява и в определенията тежка (“Нощна паша”), набъбнала (“Пътувам в себе си”), огромна (“Сънят ми”). Посочените метафорични епитети засилват изразителността на определяемата дума, като по този начин се засилва и естетическото въздействие върху читателя.
Глаголите, с които се употребява луната, говорят за отъждествя- ването от страна на автора на нейните действия с действията на лица или други предмети, например: куцука (“Хляб”), (едва) се крепи (“Прераждане”), отсяда (“Мравка”), изплува (“Болка”), плези се (“Образ”), спи (“Луната кротко спи”), сърди се (“Тъй сърди се луната”), дрънка (“Жетон”), проблясва (“Жетон”). Преносната употреба на глаголите прави образа на луната по-ярък, по-запомнящ се, по-въздейст- ващ. Намек за женското начало присъства и тук. Луната куцука и (едва) се крепи като старица или пък се сърди и се плези като капризно мо- миченце.
Епитетът лунен подсилва лунните образи в поезията на Е. Маре и им придава определена изисканост. Ср.: лунно крайче (“Парцел”), лунен лъч (“Вселена”), лунна шейна (“Зазоряване”), лунни самодиви (“Лунна паша”), пълнолунна нощ (“Небесен експрес”), лунни лъчи (“Извор”), лунни, премълчавани думи (“Звездите се рояха...”).
Съществителното месец се среща рядко. Към него са употребени два метафорични епитета с емоционално-психологически характер: хи- лав (“Астматик”), и скръбен (“Откоси”). Това е един унил образ, пре- дизвикващ печал.
Наред с луната в образната система на Е. Маре е включено и слънцето. Образът на слънцето не е толкова честотен, но е много ярък. Интересното е, че освен цвят, който не е съвсем пряко назован, но така или иначе се подразбира, слънцето на Е. Маре, както преди това и луната, има тежест и размер. Слънцето като символ на уюта, на топлината и светлината се среща в различии по вид сравнения: “Искам слънце едро като дюля/ над дома по пладне да тежи” (“Подарък”); “Слънце като дюля натежало” (“Кладенчета”), “А слънцето бе неразчупен хляб” (“В изпразнения скрин”); “Слънце - цвете медоносно” ( “Сладост”).
Звездите и съзвездията също участват в изграждането на образния език на Е. Маре. Те обикновено внасят светлина в нощта и мрака са характеристика на далечното, недостижимото: Нощта като бодлив пла- нински клек/корона от съзвездия издига (“Сън”); “Съзвездия изсипа щедро мрака” (“Парцел”); “В такава нощ прераждат се звездите” (“Луна като огниво...”); “Върху небесни коловози/ се носи звездният експрес” (“Небесен експрес”).
За засилването на експресивността на звездните образи голяма роля играят метафоризираните глаголи в представените примери, които назовават много бързи, динамични действия, прида- ващи динамика на съответната описана картина.Дъждът в стихотворенията на Е. Маре се среща рядко. Той е преди всичко действие, характерно за лица. Това е един немирник. Той шета (“Чай”), трополи (“Дотичам ли до теб”), киска се (“Е, толкова съм лесно обидчива”).
Интересен образ е и вятърът. Той е стар астматик (“Астма-тик”), ревнив като сираче (“Кръстопът”), влюбен (“Мравка”), дрипав, гологлав и сприхав (“Подарък”), неизхвръкнал (“Платих на дявола...”). Както се вижда от примерите, повечето от признаците, които характеризират вя- търа, също са свойствени на лица.
За одухотворяване говорят и глаголите, с които е употребен вятърът. Той е като болник, който: (грозно) кашля (“Астматик”), хърхори (“Астматик”), хрипти (“В преливника на чувствата”) или като младеж, който флиртува (“Очакване”), устройва (серенада) (“Мравка”), свири (“Сойка”).
Както се вижда от конкретните примери поетесата използва метафорични епитети, сравнения със съюза като, метафори-ілаголи, метафори-съществителни имена, олицетворение. Разгледаните образи (луна, слънце, звезди, съзвездия, дъжд, вятър) са част от една по-сложна образна система и изпълняват своята естетическа функция във взаимодействие с всички изобразителни средства, които оформят стилисти- ческите особености на поезията на Е. Маре и нейното виждане за карти- ната на света.